Нови насоки от Люксембург за видовете насочване към чуждо съдържание онлайн и тяхното правно значение
Споделянето на защитено съдържание онлайн е тема, която вълнува все повече както интернет потребителите, така и правния свят. И въпреки това още няма ясно разписани правила кога то се явява нарушение на авторските права и необходимо ли е всеки път да се изисква съгласие на автора.
В блога на Цифрова република разгледахме два казуса зад Океана, породени от използването на техниката за вграждане в Инстаграм – срещу Mashable и Newsweek. Последното стана повод и за официално изявление от страна на Инстаграм, с което платформата посъветва потребителите си да искат изрично съгласие от автора, преди да вграждат нечие произведение в уебсайт, ако лицензът се изисква по силата на закон. Макар и не достатъчно категорично, това изявление все пак даде насока на потребителите какви са нагласите на платформата, що се отнася до ембедването на авторски произведения.
Продължаваме с опитите да разкодираме темата за вграденото съдържание в интернет, този път през призмата на европейското право. Ще разгледаме какво е фрейминг, представлява ли той публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 и обхваща ли се този вид вграждане на произведения от първоначално даденото съгласие на автора.
Хипертекстовите връзки като публично разгласяване
В редица знакови решения и определения (Svensson, Filmspeler, ThePirateBay, Renckhoff, BestWater) Съдът на ЕС извежда критериите за публичното разгласяване. Накратко, те са два: закриляното произведение да бъде разгласено чрез специфичен технически способ, различен от използваните дотогава, или, ако не е използван такъв способ — пред „нова публика”, която не е била вече взета предвид от носителите на авторското право при даването на разрешение за първоначалното публично разгласяване на произведението им.
В решение Svensson Съдът приема, че предоставянето на хипертекстова връзка към достъпно в интернет защитено произведение не представлява акт на разгласяване на това произведение по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 (и в този смисъл не се нуждаете от разрешение на автора, за да линкнете към неговото съдържание). Логиката на Съда е, че при вече свободно достъпно произведение на даден уебсайт, публиката, към която е насочено първоначално разгласяване, са всички потенциални посетители на сайта, и съответно не представлява нова публика в сравнение с тази на първоначалното разгласяване.
Генералният адвокат Шпунар (Maciej Szpunar), който е известен с експертизата си и иновативния подход по делата, свързани с авторско право, и за когото се говори, че когато излезе със становище, трафикът в Брюксел спира, защото всички се втурват да го четат, се е заел с нелеката задача да систематизира начините на използване на връзки към чуждо авторско съдържание онлайн и тяхното правно значение. На 10 септември тази година беше представено неговото заключение по делото C‑392/19 VG Bild-Kunst срещу Stiftung Preußischer Kulturbesitz. Заключението е интересно в няколко насоки, защото разглежда въпроса с авторските права при различните техники на вграждане в интернет, като фрейминга, както и понятието за нова публика при публичното разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.
Поводът за преюдициално запитване
SPK е операторът на Deutsche Digitale Bibliothek („DDB“), дигитална библиотека за култура и наука, която свързва в мрежа германските културни и научни институции.
На уебсайта на DDB се съдържат линкове към цифровизирано съдържание, съхранявано на порталите на участващите институции. Самата DDB, в качеството си на „дигитална витрина“, съхранява само миниатюрни изображения (thumbnails) – изображения в намален размер спрямо оригиналите. Произведенията се използват с разрешението на притежателите на авторските права.
DDB e и немският доставчик на съдържание за Europeana – порталът, който предоставя достъп до различни видове културни институции, отразяващи аспекти на културата в ЕС. От 2008 г. тази своеобразна електронна библиотека осигурява достъп до милиони материали, предоставени от библиотеки, архиви, музеи, галерии и други институции.
Цифровите файлове, които Европеана „фреймва“ на своя уебсайт, се хостват от предоставящата институция, тоест DDB. При фреймването на сървъра на Европеана се хостват само тъмбнейли на тези файлове. Опцията за изтегляне под всеки цифров файл позволява на потребителя да изтегли файла директно от уебсайта на доставчика (а не тъмбнейла от сървъра на Европеана). Потребителят също така има възможност да кликне върху линк и да посети изображението в уебсайта на доставчика.
„VG Bild-Kunst“ е дружество за колективно управление на авторски права в областта на визуалните изкуства в Германия. То поставя сключването на лицензионен договор с оператора SPK за ползването на каталога си от произведения под формата на thumbnails в зависимост от включването на разпоредба, съгласно която лицензополучателят се задължава при използване на произведенията и закриляните обекти, които са предмет на договора, да прилага ефективни технически мерки за защита срещу фрейминг от трети лица.[1] Тези мерки за защита трябва да обхванат миниатюрните изображения (thumbnails) на представените на уебсайта на DDB произведения или закриляни обекти.
SPK счита, че такава договорна разпоредба е неразумна от гледна точка на авторското право и предявява иск пред Областния съд в Берлин. Целта е да се установи, че VG Bild-Kunst е длъжно да предостави въпросния лиценз на SPK, без да го обвързва с прилагането на технически мерки срещу фрейминг. Областният съд първоначално отхвърля иска, след което решението му е отменено от Висшия областен съд. VG Bild-Kunst подава ревизионна жалба пред Федералния върховен съд, с която иска отхвърляне на иска на SPK.
Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) уточнява, от една страна, че съгласно VGG[2] дружествата за колективно управление на права са длъжни при поискване да предоставят на всяко лице при разумни условия лиценз за ползване на правата, чието управление им е поверено. Съгласно приложимата към настоящия случай съдебна практика дружествата за колективно управление на права по изключение могат да откажат да сключат лицензионен договор, ако този отказ не представлява злоупотреба с монополно положение и ако на искането за предоставяне на права на ползване може да се противопоставят по-висши легитимни интереси. За да се определи дали е налице обективно основание да бъде отказано сключването на договор, е необходимо да се извърши претегляне на интересите на страните, като се вземат предвид крайната цел на закона, както и целта на основното задължение на дружествата за колективно управление на права.
Изходът от производството по ревизионната жалба зависи от това дали вграждането на уебсайт на трето лице посредством фрейминг на произведение, предоставено на разположение на уебсайт като този на DDB със съгласие на притежателя на правата, представлява публично разгласяване на произведението по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, когато това вграждане се осъществява при заобикаляне на мерките за защита срещу фрейминг, приети или разпоредени по отношение на лицензополучателя от притежателя на правата. Ако това е така, правата на членовете на VG Bild-Kunst биха били засегнати и организацията би могла с основание да поиска включването на задължение за прилагане на техническите мерки срещу фрейминг в лицензионния договор със SPK.
Федералният върховен съд решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване към Съда в Люксембург.
Кой какви ги върши онлайн
Както самият Szpunar споменава, “терминологията относно интернет не е установена с Декартова прецизност и термините framing (фрейминг), inline linking (директно свързване) и embedding (вграждане) понякога се използват като синоними.”
Според генералния адвокат проблемът в спора по главното производство трябва да се отнесе не само до фрейминга, а до всички способи за вграждане в интернет страница на публикуван на друг уебсайт ресурс. Той предлага диференциран подход от една страна, спрямо автоматичните връзки (хиперлинковете) и от друга, спрямо директните връзки, показващи ресурса, към който води връзката, направо на интернет страницата, на която е тази връзка, без да са необходими действия от страна на потребителя.
- Активните интернет връзки (хиперлинкове)
Хипертекстовата връзка е команда за браузъра да търси ресурси на друг уебсайт. Тя изразява на HTML езика URL-адреса на целевия ресурс и текста или изображението, представляващи символа на връзката на изходната интернет страница, и евентуално други елементи, например начина на отваряне на целевия ресурс на екрана. Обикновено връзката има нужда да се активира (кликне), за да функционира. От тук идва и понятието “активна връзка” – задействането ѝ се свързва с някакво активно действие от страна на потребителя на уебсайта.
Поставянето на хипертекстова връзка на практика е релевантен от гледна точка на авторското право акт, доколкото дава пряк достъп до произведението.
От анализа на по-новата съдебна практика на Съда на ЕС, що се отнася до хиперлинковете, следва, че като разрешава предоставянето на своето произведение на свободно достъпна интернет страница, притежателят на авторските права взема предвид цялата публика, която теоретично има достъп до тази интернет страница, включително чрез хипервръзки.
Мнението на генералния адвокат е че такива връзки, макар да представляват актове на разгласяване, тъй като дават пряк достъп до произведението, са обхванати от първоначалното разрешение на притежателя на авторските права произведението му да бъде предоставени на разположение на уебсайта.
Фрейминг
Фреймингът също използва хипертекстови връзки. Това е техника, която позволява екранът да се раздели на няколко части, като на всяка от тях може поотделно да се покаже различна страница или различен интернет ресурс. Така на една част от екрана може да се показва изходната интернет страница, а на друга — страница или друг ресурс, публикуван на различен сайт. Тази друга страница не се възпроизвежда на сървъра на рамкиращия сайт, а се разглежда директно с помощта на дълбока връзка. URL-адресът на страницата, към която води тази връзка, често е скрит, така че потребителят може да остане с впечатлението, че разглежда само една интернет страница, а всъщност те да са две (или повече).
Потребителите действително стигат до уебсайта, към който води връзката, и макар той да се показва на страницата, на която се намира връзката, тези потребители са неговата публика .
Ето защо генералният адвокат счита, че при защитени с авторско право произведения, предоставени на публично разположение в интернет при условията на свободен достъп с разрешението на притежателя на авторските права, публиката, която стига до такива произведения посредством активни интернет връзки, използващи фрейминг, включително вградена рамка, трябва да се счита за част от публиката, която този притежател е имал предвид при първоначалното предоставяне на разположение на тези произведения.
В тези случаи не се изисква ново съгласие от носителя на авторски права.
Тази преценка не се прилага в случаите, когато връзките заобикалят мерките за ограничаване на достъпа, нито в случаите, когато връзките препращат към произведения, предоставени на публично разположение без разрешението на притежателя на авторските прав
- Автоматични връзки = вграждане (embedding)
Вграждането позволява защитени с авторско право произведения, намиращи се на други уебсайтове, да бъдат поставени на интернет страница по начин, който им позволява да се показват автоматично при отварянето на тази страница.
За разлика от активните връзки, при вграждането поставеният елемент се показва автоматично, без да е необходимо да се кликва върху каква да е връзка. Това са т.нар. “автоматични връзки”.
Автоматичните връзки като публично разгласяване
Автоматичната връзка показва ресурса като неразделна част от интернет страницата, на която е тази връзка. За потребителя няма никаква разлика между поставено на интернет страница изображение, взето от същия сървър, и такова, взето от друг уебсайт.
Генералният адвокат разсъждава, че при автоматичните връзки ползващата произведението публика не представлява публиката на сайта, на който е публикувано то. Всъщност потребителите вече нямат никаква връзка с изходния сайт, тъй като всичко се случва на сайта, на който е връзката.
Не може да се презюмира, че притежателят на авторските права е имал предвид тази публика, когато е дал разрешението си за първоначалното предоставяне на разположение, защото в противен случай следва да приемем, че публиката е съставена от всички интернет потребители.
Понятието за публично разгласяване, както е уредено в в член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 обхваща действията по предоставяне на публично разположение на произведението по такъв начин, че всеки може да има достъп до него от избрано място и в избрано време.
В случая с активните интернет връзки, предаването на произведението започва с активирането на връзката, следователно с действие на потребителя.
При автоматичната връзка предаването от сайта, на който е публикувано това произведение, се задейства от автоматичен механизъм, на който е връзката. В основата на разгласяването е този сайт. Собственикът на сайта играе решаваща роля в разгласяването на произведението, към което води връзката, на публика, която не е била взета предвид от притежателя на авторските права при първоначалното предоставяне на разположение, а именно публиката на собствения му уебсайт.
Така той извършва допълнителен акт на разгласяване (акт на предаване), независим както от предоставянето на публично разположение на произведението на изходния уебсайт, така и от акта на предоставяне на пряк достъп до това произведение, в който се състои поставянето на връзка. Този допълнителен акт изисква разрешение от притежателя на авторските права върху въпросното произведение.
Ето защо разрешението на генералния адвокат е, че член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че вграждането на интернет страница на защитени с авторско право произведения, предоставени на публично разположение на други уебсайтове при условията на свободен достъп с разрешението на притежателя на авторските права, по начин че да се показват автоматично на тази страница при отварянето ѝ, без да е необходимо допълнително действие от страна на потребителя, представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба.
Мерки за защита – граници на тяхното прилагане
Преюдициалното запитване всъщност не се изчерпва с това дали фреймингът представлява публично разгласяване, а дали използването на фрейминг техника трябва да се счита за публично разгласяване, дори когато тези връзки заобикалят техническите мерки за защита срещу фрейминг.
Генералният адвокат предлага да се отговори отрицателно на този въпрос по няколко съображения:
- В много случаи притежателят на авторските права не може да взима решения относно техническите мерки за защита. Такъв е например случаят с произведенията, качени при условията на лиценз, или произведенията, качени в различни платформи за споделяне, чиито потребители не контролират нито политиката за защита на съдържанието, нито използването на техническите мерки за тази защита. Разглежданото дело показва, че организациите за колективно управление на авторски права също могат да изискват използването на мерки за защита, без да са упълномощени изрично от членовете си. Затова не може да се приеме, че използването или неизползването на технически мерки за защита отразява волята на притежателя на авторските права по отношение на достъпа до произведението му посредством използващи фрейминг хипертекстови връзки.
- Хипертекстова връзка дава основание да се иска разрешение от притежателя на авторските права само когато разширява кръга на публиката, която има достъп до произведението, в сравнение с публиката, която посоченият притежател е имал предвид при първоначалното предоставяне на разположение, по-специално като заобикаля мерките за ограничаване на достъпа, въведени при това първоначално предоставяне на разположение. Съществува обаче основна разлика между мерките за ограничаване на достъпа, за които става въпрос в това съдебно решение, и мерките за защита срещу фрейминг. Мерките за ограничаване на достъпа ефективно ограничават кръга на лицата, които имат достъп до въпросното произведение. Макар да е вярно, че посоченият притежател невинаги има контрол върху използването на тези мерки, това използване обикновено е елемент от договарянето на цената на лиценза за използване. Мерките за защита срещу фрейминг не ограничават достъпа до произведението, нито дори пътя до него, а само начина на показването му на екрана. Те често се изразяват в отказ на браузъра да отвори страницата, към която води връзката, в рамка, като след това или предлага да отвори тази страница в нов прозорец, или я отваря автоматично вместо страницата, на която е връзката. При това положение връзката се държи като стандартна хипертекстова връзка. Тук в никакъв случай не може да става въпрос за нова публика, тъй като тя остава същата: тази на уебсайта, към който води връзката. Евентуалното заобикаляне на тези мерки не разширява кръга на лицата, взети предвид от автора, и поради това не може да съставлява акт на публично разгласяване съгласно теорията за новата публика.
- Разрешението за обвързване на обхвата на изключителните авторски права с прилагането не на технически мерки за ограничаване на достъпа, а на технически мерки за защита срещу определени практики в интернет според Шпуцнар би означавало прилагането на мерките за техническа защита да се превърне в предпоставка за правната защита, предоставена с авторското право. Това би било в противоречие с принципа, че защитата, която се предоставя с авторското право, е безусловна. Съдът вече изрично е отхвърлил идеята, че защитата, предоставена с правото на публично разгласяване, може да се обвързва с ограничаването от притежателя на авторските права на възможността за използване на произведението от интернет потребителите.
Поради изброените по-горе причини генералният адвокат Шпуцнар предлага на преюдициалния въпрос да се отговори, че член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува, в смисъл че вграждането на уебсайт на трето лице посредством фрейминг на произведение, предоставено на разположение на уебсайт при условията на свободен достъп със съгласие на притежателя на правата, не представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба, когато това вграждане се осъществява при заобикаляне на мерките за защита срещу фрейминг, приети или разпоредени от притежателя на авторските права.
Член 6 от Директива 2001/29
По силата на член 6 от Директива 2001/29 държавите членки са длъжни да осигурят правна защита срещу умишленото заобикаляне на всяка ефективна мярка за защита. По-специално това са технологиите, предназначени да предотвратят или ограничат действия, които не са разрешени от притежателите на авторските права. Те се считат за ефективни, когато дават на посочените притежатели контрол върху използването на произведението, по-специално чрез всяко негово преобразуване.
Съдът обаче е постановил, че посочената в член 6 от Директива 2001/29 правна защита се прилага само с цел да се защити притежателят на авторското право срещу действия, за които се изисква неговото разрешение(случаят Нинтендо – C‑355/12). Генералният адвокат предлага да се приеме, че вграждането на произведенията, публикувани на други уебсайтове, с помощта на използващи фрейминг активни интернет връзки, не изисква разрешението на притежателя на авторските права, тъй като той трябва да го е дал при първоначалното предоставяне на разположение на произведението. Следователно мерките за защита срещу такива действия, макар да са законосъобразни, не се ползват от защитата по член 6 от Директива 2001/29.
За сметка на това вграждането с помощта на автоматични връзки на произведения, публикувани на други уебсайтове, според генералния адвокат изисква разрешението на притежателя на авторските права. Следователно техническите мерки за защита срещу такъв тип вграждане на съдържание попадат в обхвата на член 6 от Директива 2001/29.
Какво следва?
Решението за различно третиране на автоматични и активни връзки според генералния адвокат ще даде повече гъвкавост на притежателите на авторски права. Така те ще могат да преценят кога да разрешат автоматични връзки към своите произведения. Предложен е подход авторите да придружат предоставянето на произведението си на разположение лиценз по модела на Creative Commons, в който да се установят разрешените начини за използване и условията за това.
[1] Фреймингът представлява разделяне на екрана на няколко части, всяка от които може да показва съдържанието на друг уебсайт.
[2] Gesetz über die Wahrnehmung von Urheberrechten und verwandten Schutzrechten durch Verwertungsgesellschaften — Verwertungsgesellschaftengesetz (Закон за управлението на авторското право и сродните му права чрез дружества за колективно управление на права)
